JAZZ

[Admin]

Джазът е система със свои правила и своя логика, която успява да промени смисъла на думите, смисъла на музиката и смисъла на изкуството, като създава чрез него нов живот, много по-дълбок и истински, отколкото този, който живеем в реалността.
Началото на джаза е болката, защото именно болката е причина за насищане на езика и музиката с нова, непозната преди дълбочина. Баналната теза, че това изкуство възниква като протест на чернокожите американци срещу робството в Америка е истина само наполовина. Джазът е по-скоро стремеж на черната интелигенция да създаде свои високи художествени образци. Затова страданието, изразено в джаза, е лишено от конкретика, то е представено като начин на живот на човешкото същество, като неотменна част от земния свят. Грамофонната индустрия, радиото и филмите превръщат бързо музиката на черната болка в масова стока. Но импровизационната природа на джаза, свободата на духа, динамизмът, "истинскостта", съчетана с градския живот в Америка и признанието на бялата интелигенция, че джазът е американската музика, почти светкавично издигат джаза до истински художествени висоти. А масовите функции на забавна комерсиална музика се поемат от другите жанрове.

Джазът е изкуство, което помага да се вгледаме в себе си, да се научим внимателно да се вслушваме и по-добре да разбираме тайнството на мелодията. Тази музика показва съвършено ново измерение на битието и реалността. Отчаян стремеж на бедния духом към водене на робски живот и трагичната невъзможност от излизане от затворената система, създадена от социализма, са белези, типични за потребителите на чалгата. А джазът е изкуство, чиито измерения не могат да не ни накарат да се замислим за безсмислието на най-слушаната в България музика. И джазът се основава до голяма степен на заиграването и показването на забранените неща. Това обаче в никой случай не е познатата ни до болка от кабинката на шофьора в автобуса, от неуютните кафенета на централна гара и помпозни кръчми в центъра на София тъмна и сляпа стихия. В него също има нещо грубо и диво, също има съпротива срещу общоприетото и академичното, той също докосва човешките инстинкти, но го прави с честна, понякога дори наивна чувствителност, а не с примитивно безочие. Джазът също утвърждава природното начало, ирационалността на страстите, вечната истина на инстинктите, но го прави не утвърждавайки животинската просташка откровеност, а увековечавайки духа на музиката. След екстаза на чалгаджийското изпълнение настъпва хладно и мръсно изтрезняване и апатия, а след джазовото – момент на прозрение. Чалгата показва самодоволно телесното, а джазът унищожава всички граници между тялото и душата.
Характерните белези на джазовите музиканти са вниманието, силата, точността, емоционалната наситеност и страстността. И то страстност, основана не на животинския, а на музикалния инстинкт, създаваща се от новите измерения на звуковото пространство.

В България вероятно джазът е помогнал на мнозина да се откъснат от хладната реалност. И това е може би едно от многото доказателства, че българския свят винаги е бил и може би винаги ще остане заключен в порочния кръг на едно неумело и лениво изиграно хоро...